"Животът не е за всеки" – Радосалав Парушев


А за кого е, аджеба, животът?

На мен се пада тежката чест да хвърля моят небрежен поглед върху част от творчеството на нашите родни автори. Задача изпълнена с отговорност, защото не се и съмнявам, че и те си гугълват името понякога. До тук с интрото, а сега по същество. 

Купих си този сборник с разкази по три причини: корицата, заглавието и успешната сесия. Докато третото няма да намери място в моето кратко ревю, то другите две определено имат завидна роля, защото как иначе ще си изберем нещо сред тази шарения в книжарниците. Цветовете на корицата примамиха окото ми като евтино сладкишче в Лидл (дано да се пише така иначе срам и резил в първия пост), пък и лицето на автора ме гледаше стилизарно и приятно. Очевидно само присъствието на името му не е било достатъчно.

Да се върнем на заглавието. Определено фурорът ме завладя и аз захвърлих хладните разсъждения, за да докажа колко за мен е животът и аз как съм за него. Докато смъртта ни раздели. „Животът не е за всеки“ можеше да звучи, претенциозно, обвързващо, отблъскващо или пък клиширано, но на мен ми допадна със стаеното предизвикателство към мен и към онези, другите. Колко автори се опитват да ни примамват с топли сцени пред камината, или с обещание за качество, което така и не откриваме. Младият и прогресивен ум се чувства примамен от студени погледи и наточени хартиени остриета (който се е порязвал знае най-добре), които поне малко го карат да сбърчи чело в гримаса на неверие. 

Подредбата на разказите е чудесно измъдрена и определено продължава завета на черните корици. Докато представените в началото герои се криеха от очите ми с помощта безличието си, към края аз можех да прочета по няколко реда за завидно интересни персони. Мисля си, че животът май беше точно за тях. „Аз“-ът също може да се срещне често сред страниците като основен герой, но надникването в главата му всеки път е друго. Нещо като да надникваш през ден в някакъв катун. Хората са все същите, но жилищата всеки път са различни.

Щях да забравя за тематиката. Столицата упорито надзърта зад рамото на героите и по някакъв непонятен за мен начин вдъхновява действията им. Провинциалистите да му мислят. Въпреки това разказите носят една дузина общочовешки усмивки или евентуалното несъзнавано кимане с глава. Бих ви препоръчал някой от тях, но няма.Пък. 

За финал да пожелая на господин Парушев да продължава да си пише тотално, но да се постарае да не се защитава така със самоирония, защото после ние бедните критици не можем да критикуваме както си е редно.

btemplates

1 коментара:

Зори каза...

Само прослушах няколко от разказите и ми се щеше да прочета всичко, от друга страна след Project-ите май имах нужда от малко почивка, но при това мнение май ще се съкращава почивката.