"Надзор и наказание" - Мишел Фуко

"Много съм горд, че някои хора ме смятат за опасност за интелектуалното здраве на студентите. Когато хората започнат да мислят за здраве в интелектуалните активностти аз мисля, че има нещо нередно. В тяхното мнение аз съм опасен човек, след като съм крипто-марксист, ирационалист, нихилист." М. Фуко

Мишел Фуко е философ, поне така казват днес за него. Творбите си нарича инструменти, себе си не иска да поставя под етикет и да следва парадигми. Превърнал се сам в мода, той е забележително "интересен". В кавички, защото не слагам положителни или отрицателни конотации, сами трябва да си изберете какви да бъдат.

Напълно проходил в областта на хуманитаристиката в България, във Франция той е едно естествено четиво, без да е забележителен. Ние все още можем само да се възхищаваме на тази достъпност и приемственост сред широка публика. Без да изпадам в сантименталност и съжаление, че той не е познат на българския читател отвъд хуманитарните науки, ми се струва, че един опит да публикувам тук няма да е в разрез с нашите седем поста.

"Надзор и наказание" обещава да всее смут без паника. Разкрива ужасяващи гледки на изтезания, ешафоди, гилотини. Разказва лично истории, за да преплете сюжетите на една реалност от 17ти век, противоположна на просвещенския 19ти.

Без какво не може да функционира едно общество днес - училища, болници, затвори, фабриката, организираната власт на институции, които са така естествени за нашето общество. Не можем да отречем хуманистичните пориви да защитаваме определени ценности. Не можем да не бъдем такива.

Понякога, обаче, е полезно да се запитаме защо е естествено да има "ненормалност", защо лудият е луд, а престъпникът съществува. Кога става естествено да се приема, че нарушителите на реда не трябва да бъдат изгаряни, телата им да бъдат дълго изтезавани пред многобройна публика, кога конете спират да разчленяват едно тяло, на което е длъжно да бъде отмъстено? Как тялото спира да носи наказанието външно, как започва да живее в него, част от всекидневния му живот, част от походката, сексуалността, прическата?

За да отговори на тези въпроси Фуко изследва функционирането на една анонимна, невидима власт, която дифузно е разпределена във всички индивиди, която действа над тях, но и произлиза от тях. Може да бъдат проследени невидимите й следи във всеки. Дръвчетата трябва да бъдат изправяни още като млади, за да могат да дадат максимално много плодове в едно общество, в което тялото е упражнявано, тренирано, надзиравано, изучавано. В едно общество, което създава пълните основания за възникването на науки като психологията, проправящи пътя на същата тази власт. Какво избирате - хуманитарни чувства или изтезанията преди 19ти век, които бихме определили като чудовищни. Преди да даваме оценки е добре да познаваме обстоятелствата отвъд нормалността.

И да, властта е навсякъде. Тя не е негативна, тя е такава каквато е. Свободата се изяснява, когато разберем защо лудият не може да бъде свободен, а престъпникът не се поправя. Границите не са затова, за да бъдат преминавани, а по-скоро за да бъдат познавани. Ние не сме обречени, напротив, единствено чрез същата тази дисциплинираща власт можем да бъдем свободни. В различни степени и никога напълно, освен, ако спрем да желаем човешкото в нас. Какво е то, можете да потърсите отговорите в книгата. Какво е било преди, ще бъде отново там.

Фуко вдъхновява творчеството от собствената си съдба на преподаващ психология, опитал се да се самоубие многократно през този период, намиращ любовта в мъж, биещ се с полицаи по време на протестите от 68-а, умиращ от СПИН. Не, той не е преднамерено високомерен, той не иска да отнеме личната ви свобода, предупреждавайки, че книгите са власт да мислите в едни рамки и да танцувате на музиката като всички останали. На всеки концерт може да намразите диригента, той не иска и да го обичате. Въпреки това, признавам се за напълно виновна в последното.

"Let us sin then, and sin to infinity." M. F.