"Надзор и наказание" - Мишел Фуко

"Много съм горд, че някои хора ме смятат за опасност за интелектуалното здраве на студентите. Когато хората започнат да мислят за здраве в интелектуалните активностти аз мисля, че има нещо нередно. В тяхното мнение аз съм опасен човек, след като съм крипто-марксист, ирационалист, нихилист." М. Фуко

Мишел Фуко е философ, поне така казват днес за него. Творбите си нарича инструменти, себе си не иска да поставя под етикет и да следва парадигми. Превърнал се сам в мода, той е забележително "интересен". В кавички, защото не слагам положителни или отрицателни конотации, сами трябва да си изберете какви да бъдат.

Напълно проходил в областта на хуманитаристиката в България, във Франция той е едно естествено четиво, без да е забележителен. Ние все още можем само да се възхищаваме на тази достъпност и приемственост сред широка публика. Без да изпадам в сантименталност и съжаление, че той не е познат на българския читател отвъд хуманитарните науки, ми се струва, че един опит да публикувам тук няма да е в разрез с нашите седем поста.

"Надзор и наказание" обещава да всее смут без паника. Разкрива ужасяващи гледки на изтезания, ешафоди, гилотини. Разказва лично истории, за да преплете сюжетите на една реалност от 17ти век, противоположна на просвещенския 19ти.

Без какво не може да функционира едно общество днес - училища, болници, затвори, фабриката, организираната власт на институции, които са така естествени за нашето общество. Не можем да отречем хуманистичните пориви да защитаваме определени ценности. Не можем да не бъдем такива.

Понякога, обаче, е полезно да се запитаме защо е естествено да има "ненормалност", защо лудият е луд, а престъпникът съществува. Кога става естествено да се приема, че нарушителите на реда не трябва да бъдат изгаряни, телата им да бъдат дълго изтезавани пред многобройна публика, кога конете спират да разчленяват едно тяло, на което е длъжно да бъде отмъстено? Как тялото спира да носи наказанието външно, как започва да живее в него, част от всекидневния му живот, част от походката, сексуалността, прическата?

За да отговори на тези въпроси Фуко изследва функционирането на една анонимна, невидима власт, която дифузно е разпределена във всички индивиди, която действа над тях, но и произлиза от тях. Може да бъдат проследени невидимите й следи във всеки. Дръвчетата трябва да бъдат изправяни още като млади, за да могат да дадат максимално много плодове в едно общество, в което тялото е упражнявано, тренирано, надзиравано, изучавано. В едно общество, което създава пълните основания за възникването на науки като психологията, проправящи пътя на същата тази власт. Какво избирате - хуманитарни чувства или изтезанията преди 19ти век, които бихме определили като чудовищни. Преди да даваме оценки е добре да познаваме обстоятелствата отвъд нормалността.

И да, властта е навсякъде. Тя не е негативна, тя е такава каквато е. Свободата се изяснява, когато разберем защо лудият не може да бъде свободен, а престъпникът не се поправя. Границите не са затова, за да бъдат преминавани, а по-скоро за да бъдат познавани. Ние не сме обречени, напротив, единствено чрез същата тази дисциплинираща власт можем да бъдем свободни. В различни степени и никога напълно, освен, ако спрем да желаем човешкото в нас. Какво е то, можете да потърсите отговорите в книгата. Какво е било преди, ще бъде отново там.

Фуко вдъхновява творчеството от собствената си съдба на преподаващ психология, опитал се да се самоубие многократно през този период, намиращ любовта в мъж, биещ се с полицаи по време на протестите от 68-а, умиращ от СПИН. Не, той не е преднамерено високомерен, той не иска да отнеме личната ви свобода, предупреждавайки, че книгите са власт да мислите в едни рамки и да танцувате на музиката като всички останали. На всеки концерт може да намразите диригента, той не иска и да го обичате. Въпреки това, признавам се за напълно виновна в последното.

"Let us sin then, and sin to infinity." M. F. 

„Сцени от живота на село“ – Амос Оз

„Някога, много отдавна, може някои хора тук и там да са се харесвали мъничко. Но не всички. И не много. Нито винаги. Само тук-там и по мъничко. Но сега? В наши дни? Сега всички сърца са мъртви. Всичко е свършило.“

Сюжетът на книгата се развива в малкото израелско селце Тел Илан. Като град, обитаван от призраци, той е лишен от живот и сякаш е потънал в спомени  и неосъществени копнежи. Всеки от героите е представен с по един меланхоличен разказ, разкриващ  неговото рутинно ежедневие, неговите колебания и терзания, неговото натежало сърце. Все пак помежду им се образува връзка, продиктувана донякъде от съжителството им и общите им познати, но по-скоро от споделеното чувство на страх от един неизвестен враг, който в крайна сметка се оказва празнината в самите тях. Обречени непрекъснато да изпитват разочарование от себе си и другите, жителите на Тел Илан се въртят в един порочен кръг от несподелени чувства, пропуснати мигове и съжаление за вече свършени неща.

Най-любопитен, поне за мен, беше последния разказ. Съвсем извън сюжета, завързан в малкото израелско градче, той обрисува една почти апокалиптична картина на запуснатост и разврат, която в контекста на останалите истории, звучи като зловещо предсказание.

Това, честно казано, е първата книга на Амос Оз, която съм зачитала и се оказа много повече, отколкото очаквах. Може би именно очакванията ми са били малко занижени, защото авторът ми се струваше комерсиален, но явно съм сгрешила. Книгата много ми хареса, а като се има впредвид, че според голяма част от читателите му се нарежда сред  по-слабите му творби… Е, да кажем, че може да очаквате още включвания с таг Амос Оз от моя страна в обозримото бъдеще J.

"Истории от квартала" - Светлин Стратев

В Надежда няма надежда, но в Светлин има.

Може да се каже че съм строго субективен, когато трябва да коментирам тази книга. Пред всякаква публика. Непривичната ми привързаност към нея започна още с купуването и. Това се случи на някакво изложение за книги, за което бях заделил бюджет, който поне до някаква степен ме задоволи. Така съвсем незнайно се срещнах със Светлин Стратев, който си изрекламира книгата, докато разглеждах щанда на съответното издателство и ме постави пред дилемата, дали да се вържа на кукичката като някакъв материалист американец, или да  защитя честта си и да не се върна. Върнах се. Под фалшивия довод, че и българските автори имат нужда от пари. Реално мисля, че се върнах точно, защото ми каза, че ще получа автограф. И си го получих. Пък господин Стратев получи 10 лева. Оттук тръгна и неизлечимото желание аз да защитавам избора си да купя книгата по всевъзможни начини. Не мисля, че ми се налага да се старая много в това, защото книжката ме грабва още в първите страници с плътните си и интересни персонажи.

Всички тях ги познавам. И Лъжицата, и Нед, и себе си открих там някъде. Идентификацията странно те залепя за една книга. Като един разказ за себе си от паралелната вселена номер две. Историята се върти около трите основни героя, които живеят живота на свободното мързелуване и евентуалното напушване. Лошо няма. Въпреки явното им бездействане и нехранимайковстване , разказът се чете доста плавно като ни представя различни аспекти и терзания на нашето момче, които, разбира се, накрая довеждат и до така желания от него и нас (без мен, аз симпатизирах на старата личност) катарзис. Поех си целия завършек на сюжетната линия, който се отличи с доста показни и силни послания, които оставиха в мен малко дъх на оптимизъм и желанието да съм добър към околните, макар и да не исках този холивудски финал.

Структурата е доста директна, без излишно оплитане и игри с времената и гледните точки. Съществува и една глава, Freestyle, която остави смесени чувства у мен, но се надявам тя да е по-скоро продукт на нестихващата муза на Светлин Стратев, отколкото на желанието му да се отдели от другите творби с нещо различно и уникално. Не сме тийнейджъри все пак.

За финал се надявам, че Светлин е моето бъдещо аз, както героите му (нима не са автобиографични) бяха моето минало аз. A.C.A.B. все още?

„Устоите на земята“ – Кен Фолет

Епична история за любов, амбиция, жестокост, вяра и предателство… За всичко човешко и не толкова човешко, за сблъсъка на обикновените хора с привилегированите, за неравностойните битки, за съкрушителните загуби и бляскавите победи. За обратите на живота, които ни завличат на дъното и тези, които ни пращат на върха. История за силата на духа и цената на справедливостта.

Фолет разгръща сюжета на този мащабен литературен труд малко по малко. В стихията постепенно се преплитат образи, толкова очарователни в своята пълнота, че нямаш избор – или ги обичаш или ги мразиш. Без да изпада в задълбочени анализи на психологически профили, писателят щрихира героите си умело и простовато и те оживяват пред теб – сякаш можеш да проследиш причините за действията и решенията им, без допълнителни пояснения от автора.

25 ноември 1120г. – „Белият кораб“ потъва на път за Англия, завличайки на дъното със себе си и единствения пряк наследник на короната. Историческия период след това се характеризира с хаос, непрекъснати единоборства и пълно безправие. Центърът на действието, обаче, не е кралският двор. Интригата всъщност се заплита около все още непостроената катедрала на приората Кингсбридж – за едни символ на надеждата, за други средство за издигане в йерархията, за трети единствена мечта и стремеж… Постепенно този строеж се превръща в ядро на сюжета, притегляйки към себе си ярките персонажи с техните лични борби и душевни терзания.

Приор Филип управлява малкия манастир „Свети Джон в леса“ и за скромната си възраст се слави с мъдрост, смиреност, необичайно остър ум и предприемчивост – съчетание, рядко срещано при повечето монаси. Въпреки тези си качества и добрите си намерения, той дори не може да предположи в какво се въвлича, обещавайки да помогне на младия и амбициозен архидякон Уейлрън Бигод да стане епископ. В замяна получава поста приор на Кингсбридж и нелеката задача да върне към живот това забравено от Бога място. Пречки, обаче, се появяват от най-неочаквани места…

Красивата и решителна Алиена и брат й Ричард – законни наследници на граф Бартоломю, губят всичко в един обрат на войната за престола. С един удар съдбата ги поставя в краката на хората, които са презирали и им показва жестокост, която не са си и представяли. Унизени, обезчестени и пълни с праведен гняв, те се заклеват да си върнат това, което им е принадлежало с цената на всичко. Но „всичко“ се оказва твърде много.

Том е майстор зидар с една-единствена мечта – да построи катедрала. Преследвайки своят блян, той поставя семейството си в опасност и губи любовта на живота си. В този преломен момент, съдбата го среща с Елън – страстна, силна и самоуверена жена, склонна да замени сигурността си за неговата обич. Между синовете им, обаче, пламва мигновена омраза, способна да бележи целия им живот с болка и разруха.

Невероятна плетеница от напрежение, приключения и емоции, разкриваща един смутен исторически период през очите на няколко поколения. Наелектризиращ роман, който ще човърка въображението ви безпощадно. 

Има и сериал, но няма да ви дам линк към него, защото е тъп. Точка. xD

"Животът не е за всеки" – Радосалав Парушев

А за кого е, аджеба, животът?

На мен се пада тежката чест да хвърля моят небрежен поглед върху част от творчеството на нашите родни автори. Задача изпълнена с отговорност, защото не се и съмнявам, че и те си гугълват името понякога. До тук с интрото, а сега по същество. 

Купих си този сборник с разкази по три причини: корицата, заглавието и успешната сесия. Докато третото няма да намери място в моето кратко ревю, то другите две определено имат завидна роля, защото как иначе ще си изберем нещо сред тази шарения в книжарниците. Цветовете на корицата примамиха окото ми като евтино сладкишче в Лидл (дано да се пише така иначе срам и резил в първия пост), пък и лицето на автора ме гледаше стилизарно и приятно. Очевидно само присъствието на името му не е било достатъчно.

Да се върнем на заглавието. Определено фурорът ме завладя и аз захвърлих хладните разсъждения, за да докажа колко за мен е животът и аз как съм за него. Докато смъртта ни раздели. „Животът не е за всеки“ можеше да звучи, претенциозно, обвързващо, отблъскващо или пък клиширано, но на мен ми допадна със стаеното предизвикателство към мен и към онези, другите. Колко автори се опитват да ни примамват с топли сцени пред камината, или с обещание за качество, което така и не откриваме. Младият и прогресивен ум се чувства примамен от студени погледи и наточени хартиени остриета (който се е порязвал знае най-добре), които поне малко го карат да сбърчи чело в гримаса на неверие. 

Подредбата на разказите е чудесно измъдрена и определено продължава завета на черните корици. Докато представените в началото герои се криеха от очите ми с помощта безличието си, към края аз можех да прочета по няколко реда за завидно интересни персони. Мисля си, че животът май беше точно за тях. „Аз“-ът също може да се срещне често сред страниците като основен герой, но надникването в главата му всеки път е друго. Нещо като да надникваш през ден в някакъв катун. Хората са все същите, но жилищата всеки път са различни.

Щях да забравя за тематиката. Столицата упорито надзърта зад рамото на героите и по някакъв непонятен за мен начин вдъхновява действията им. Провинциалистите да му мислят. Въпреки това разказите носят една дузина общочовешки усмивки или евентуалното несъзнавано кимане с глава. Бих ви препоръчал някой от тях, но няма.Пък. 

За финал да пожелая на господин Парушев да продължава да си пише тотално, но да се постарае да не се защитава така със самоирония, защото после ние бедните критици не можем да критикуваме както си е редно.

"Лейди Л." - Ромен Гари

Искате ли да преосмислите идеологическата си позиция? Идеалист, анархист, либерал…романтик?

Ромен Гари пише новелата Лейди Л. през 1962г. Трудно е да бъде определен характерът на книгата. Между сатира и трагедия, между вяра и цинизъм, стои една 80-годишна дама от висшето британско общество. Стои един павилион пълен с подигравателни картини на целия знатен род, стоят спомените и ориенталската страст, стои един анархист и множество терористични покушения. Объркано, нали?

Съвсем не. Различните позиции показват образите на разкривени огледала и вярвания. Ос разпокъсана между любовта. Идеалисти, анархисти, хедонисти и романтици измерват с омраза колко струва за тях любовта. Къде се преплитат  техните погледи? Няма по-подходящо място от изтънчената красота на една проститутка, на една Анет, която ще стане Диана, която е Лейди Л., символ на свободата и откъслечна неопетненост. Със цинизъм посреща идеологиите на любимите си хора, за да остане сама с парченце спомен от всеки.

Един павилион за поанта, една лебедова песен за анархистичен завършек. Много ирония, защото нищо няма смисъл, освен непостижимото. Напълно обикновеният неизкривен и истински поглед, без замъглени объркани мечти, без идеали, без съвършенство. Героинята намира утеха в обикновеното, но истинското; в непредубедената заигравка със сериозността и насмешливата помпозност на "известните и богатите". Тя винаги ще остане проститутката от улица "Жир", която мисли на френски, а говори на английски. Момичето, което знае повече за човешките страсти, от колкото за британската дипломатичност. Дъщерята и любимата, която не успява да повярва в анархизма, но чистосърдечно мрази "човечеството". Жената, чиято красота не увяхва, а тайните се крият зад усмивка и несдържан нрав.

Авторът на романа се самоубива. Преди това, съумява да бъде за кратко военен, понякога кинорежисьор, когато се налага и дипломат и между другото, печели два пъти "Гонкур" с измама. Лейди Л. е филмирана, но преди да се насладите на София Лорен и Пол Нюман, ви препоръчвам книгата.

Филм>>>http://www.imdb.com/title/tt0059377/

"Крадецът на книги" - Маркъс Зюсак

‘It’s just a small story, really, about among other things a girl, some words, an accordionist, a Jewish fist fighter, and quite a lot of thievery…’

„Крадецът на книги“ е точно това, което корицата обещава – красив загадъчен подарък. Познатата стара история на втората световна война – смърт, мъка, отчаяние… Само че този път Смърт няма да стои безучастно. Смърт обича хората – като шедьовър, който не разбира напълно, но съзерцава с интерес и любов към красивото. Като загадка без отговор, над която си блъска главата толкова често, че вече и не търси липсващото неизвестно. Смърт носи в сърцето си състрадание и жалост за заблудените воюващи човечета, чиито души събира с шепи от бойното поле. Но преди всичко Смърт съзерцава.

Съзерцава и сбъсъка на малката Лизел Мемингер с горчивата реалност – със загубата на семейството й и всички други неща, които войната й отнема. И докато през различни интервали Смърт се появява в живота на момичето за да отведе със себе си една или друга обична душа, тя няма как да не развие симпатия към силното сираче с огромно, разбиращо сърце. Няма как да не развие симпатия и към новото й семейство: към акордеонистът-бояджия Ханс Хуберман, който следва свой собствен кодекс на честта и жена му – Роза Хуберман, която въпреки резкия си нрав винаги подкрепя мъжа си и тайно носи в себе си повече любов към близките си, отколкото те могат да предположат. Не може да остане безразлична и към еврейският юмручен боец Макс Ванденбург, който се крие в мазето на Хуберманови и всяка вечер предизвиква на друбой Фюрера. Няма как да не обикне и съседското момче Руди Щайнер, което тича бързо като Джеси Оуенс (а отвреме на време е също толкова черно) и не се двоуми да скочи в леденостудената вода за една целувка от любимото момиче. Всъщност, оказва се, че Смърт е доста по-сърдечна от очакваното и… е пристрастена към хората.

Това е една прекрасна книга, уникална не само като сюжет, но и като начин на писане, като начин на поднасяне на историята. Героите на Зюсак са завършени и пълнокръвни. С техните вътрешни борби, страхове и прегрешения и с тяхната упорита, трогателна любов те достигат до сърцето и оставят нежния си отпечатък там.

Книгата ще бъде филмирана. Правата са били закупени от 20th Century Fox
Сайтът на книгата - http://www.booksattransworld.co.uk/thebookthief/
Линк към книгата в Goodreads -> http://www.goodreads.com/book/show/1118668.The_Book_Thief

"Никога, никъде, никой" - Нийл Геймън

Ричард Мейхю е напълно подготвен за живота си – има спокойна, сигурна работа на бюро, добро заплащане, красива приятелка и уютен апартамент в Лондон. Това за, което не е подготвен е какво ще се случи, когато една вечер от нищото на улицата пред него пада кървящо, облечено в клошарски дрехи момиче и той решава да й помогне. Няма как, някои неща просто трябва да направиш, независимо от всичко и всички. Резултатът – Ричард остава без работа, без апартамент и без красивата си годеница. Горен Лондон го отхвърля, Долен Лондон го поглъща. А Долен Лондон е място, на което не искаш да попадаш…

Клошари-благородници, митични чудовища, престъпници, дребни мошеници – всички са срещу Ричард, или поне на него така му се струва. А той никак не е смел. Нито е силен. И със сигурност не е герой. Но има неща, които просто трябва да направиш, независимо от себе си. 

Невероятно свеж роман, напълно излизащ от рамките на класическото фентъзи. Нищо класическо няма да откриете в Геймън – разчупен непредвидим сюжет, ярки герои, забавни диалози, игриви каламбури и препратки към различни митологични и приказни персонажи. И всичко това в един водовъртеж от напрежение и вълнение, който спира дъха, здраво хваща читателя и не го пуска – от първата, та до последната страница, при някои от нас дори и след това.