"Надзор и наказание" - Мишел Фуко

"Много съм горд, че някои хора ме смятат за опасност за интелектуалното здраве на студентите. Когато хората започнат да мислят за здраве в интелектуалните активностти аз мисля, че има нещо нередно. В тяхното мнение аз съм опасен човек, след като съм крипто-марксист, ирационалист, нихилист." М. Фуко

Мишел Фуко е философ, поне така казват днес за него. Творбите си нарича инструменти, себе си не иска да поставя под етикет и да следва парадигми. Превърнал се сам в мода, той е забележително "интересен". В кавички, защото не слагам положителни или отрицателни конотации, сами трябва да си изберете какви да бъдат.

Напълно проходил в областта на хуманитаристиката в България, във Франция той е едно естествено четиво, без да е забележителен. Ние все още можем само да се възхищаваме на тази достъпност и приемственост сред широка публика. Без да изпадам в сантименталност и съжаление, че той не е познат на българския читател отвъд хуманитарните науки, ми се струва, че един опит да публикувам тук няма да е в разрез с нашите седем поста.

"Надзор и наказание" обещава да всее смут без паника. Разкрива ужасяващи гледки на изтезания, ешафоди, гилотини. Разказва лично истории, за да преплете сюжетите на една реалност от 17ти век, противоположна на просвещенския 19ти.

Без какво не може да функционира едно общество днес - училища, болници, затвори, фабриката, организираната власт на институции, които са така естествени за нашето общество. Не можем да отречем хуманистичните пориви да защитаваме определени ценности. Не можем да не бъдем такива.

Понякога, обаче, е полезно да се запитаме защо е естествено да има "ненормалност", защо лудият е луд, а престъпникът съществува. Кога става естествено да се приема, че нарушителите на реда не трябва да бъдат изгаряни, телата им да бъдат дълго изтезавани пред многобройна публика, кога конете спират да разчленяват едно тяло, на което е длъжно да бъде отмъстено? Как тялото спира да носи наказанието външно, как започва да живее в него, част от всекидневния му живот, част от походката, сексуалността, прическата?

За да отговори на тези въпроси Фуко изследва функционирането на една анонимна, невидима власт, която дифузно е разпределена във всички индивиди, която действа над тях, но и произлиза от тях. Може да бъдат проследени невидимите й следи във всеки. Дръвчетата трябва да бъдат изправяни още като млади, за да могат да дадат максимално много плодове в едно общество, в което тялото е упражнявано, тренирано, надзиравано, изучавано. В едно общество, което създава пълните основания за възникването на науки като психологията, проправящи пътя на същата тази власт. Какво избирате - хуманитарни чувства или изтезанията преди 19ти век, които бихме определили като чудовищни. Преди да даваме оценки е добре да познаваме обстоятелствата отвъд нормалността.

И да, властта е навсякъде. Тя не е негативна, тя е такава каквато е. Свободата се изяснява, когато разберем защо лудият не може да бъде свободен, а престъпникът не се поправя. Границите не са затова, за да бъдат преминавани, а по-скоро за да бъдат познавани. Ние не сме обречени, напротив, единствено чрез същата тази дисциплинираща власт можем да бъдем свободни. В различни степени и никога напълно, освен, ако спрем да желаем човешкото в нас. Какво е то, можете да потърсите отговорите в книгата. Какво е било преди, ще бъде отново там.

Фуко вдъхновява творчеството от собствената си съдба на преподаващ психология, опитал се да се самоубие многократно през този период, намиращ любовта в мъж, биещ се с полицаи по време на протестите от 68-а, умиращ от СПИН. Не, той не е преднамерено високомерен, той не иска да отнеме личната ви свобода, предупреждавайки, че книгите са власт да мислите в едни рамки и да танцувате на музиката като всички останали. На всеки концерт може да намразите диригента, той не иска и да го обичате. Въпреки това, признавам се за напълно виновна в последното.

"Let us sin then, and sin to infinity." M. F. 

"Истории от квартала" - Светлин Стратев

В Надежда няма надежда, но в Светлин има.

Може да се каже че съм строго субективен, когато трябва да коментирам тази книга. Пред всякаква публика. Непривичната ми привързаност към нея започна още с купуването и. Това се случи на някакво изложение за книги, за което бях заделил бюджет, който поне до някаква степен ме задоволи. Така съвсем незнайно се срещнах със Светлин Стратев, който си изрекламира книгата, докато разглеждах щанда на съответното издателство и ме постави пред дилемата, дали да се вържа на кукичката като някакъв материалист американец, или да  защитя честта си и да не се върна. Върнах се. Под фалшивия довод, че и българските автори имат нужда от пари. Реално мисля, че се върнах точно, защото ми каза, че ще получа автограф. И си го получих. Пък господин Стратев получи 10 лева. Оттук тръгна и неизлечимото желание аз да защитавам избора си да купя книгата по всевъзможни начини. Не мисля, че ми се налага да се старая много в това, защото книжката ме грабва още в първите страници с плътните си и интересни персонажи.

Всички тях ги познавам. И Лъжицата, и Нед, и себе си открих там някъде. Идентификацията странно те залепя за една книга. Като един разказ за себе си от паралелната вселена номер две. Историята се върти около трите основни героя, които живеят живота на свободното мързелуване и евентуалното напушване. Лошо няма. Въпреки явното им бездействане и нехранимайковстване , разказът се чете доста плавно като ни представя различни аспекти и терзания на нашето момче, които, разбира се, накрая довеждат и до така желания от него и нас (без мен, аз симпатизирах на старата личност) катарзис. Поех си целия завършек на сюжетната линия, който се отличи с доста показни и силни послания, които оставиха в мен малко дъх на оптимизъм и желанието да съм добър към околните, макар и да не исках този холивудски финал.

Структурата е доста директна, без излишно оплитане и игри с времената и гледните точки. Съществува и една глава, Freestyle, която остави смесени чувства у мен, но се надявам тя да е по-скоро продукт на нестихващата муза на Светлин Стратев, отколкото на желанието му да се отдели от другите творби с нещо различно и уникално. Не сме тийнейджъри все пак.

За финал се надявам, че Светлин е моето бъдещо аз, както героите му (нима не са автобиографични) бяха моето минало аз. A.C.A.B. все още?

"Животът не е за всеки" – Радосалав Парушев

А за кого е, аджеба, животът?

На мен се пада тежката чест да хвърля моят небрежен поглед върху част от творчеството на нашите родни автори. Задача изпълнена с отговорност, защото не се и съмнявам, че и те си гугълват името понякога. До тук с интрото, а сега по същество. 

Купих си този сборник с разкази по три причини: корицата, заглавието и успешната сесия. Докато третото няма да намери място в моето кратко ревю, то другите две определено имат завидна роля, защото как иначе ще си изберем нещо сред тази шарения в книжарниците. Цветовете на корицата примамиха окото ми като евтино сладкишче в Лидл (дано да се пише така иначе срам и резил в първия пост), пък и лицето на автора ме гледаше стилизарно и приятно. Очевидно само присъствието на името му не е било достатъчно.

Да се върнем на заглавието. Определено фурорът ме завладя и аз захвърлих хладните разсъждения, за да докажа колко за мен е животът и аз как съм за него. Докато смъртта ни раздели. „Животът не е за всеки“ можеше да звучи, претенциозно, обвързващо, отблъскващо или пък клиширано, но на мен ми допадна със стаеното предизвикателство към мен и към онези, другите. Колко автори се опитват да ни примамват с топли сцени пред камината, или с обещание за качество, което така и не откриваме. Младият и прогресивен ум се чувства примамен от студени погледи и наточени хартиени остриета (който се е порязвал знае най-добре), които поне малко го карат да сбърчи чело в гримаса на неверие. 

Подредбата на разказите е чудесно измъдрена и определено продължава завета на черните корици. Докато представените в началото герои се криеха от очите ми с помощта безличието си, към края аз можех да прочета по няколко реда за завидно интересни персони. Мисля си, че животът май беше точно за тях. „Аз“-ът също може да се срещне често сред страниците като основен герой, но надникването в главата му всеки път е друго. Нещо като да надникваш през ден в някакъв катун. Хората са все същите, но жилищата всеки път са различни.

Щях да забравя за тематиката. Столицата упорито надзърта зад рамото на героите и по някакъв непонятен за мен начин вдъхновява действията им. Провинциалистите да му мислят. Въпреки това разказите носят една дузина общочовешки усмивки или евентуалното несъзнавано кимане с глава. Бих ви препоръчал някой от тях, но няма.Пък. 

За финал да пожелая на господин Парушев да продължава да си пише тотално, но да се постарае да не се защитава така със самоирония, защото после ние бедните критици не можем да критикуваме както си е редно.

"Лейди Л." - Ромен Гари

Искате ли да преосмислите идеологическата си позиция? Идеалист, анархист, либерал…романтик?

Ромен Гари пише новелата Лейди Л. през 1962г. Трудно е да бъде определен характерът на книгата. Между сатира и трагедия, между вяра и цинизъм, стои една 80-годишна дама от висшето британско общество. Стои един павилион пълен с подигравателни картини на целия знатен род, стоят спомените и ориенталската страст, стои един анархист и множество терористични покушения. Объркано, нали?

Съвсем не. Различните позиции показват образите на разкривени огледала и вярвания. Ос разпокъсана между любовта. Идеалисти, анархисти, хедонисти и романтици измерват с омраза колко струва за тях любовта. Къде се преплитат  техните погледи? Няма по-подходящо място от изтънчената красота на една проститутка, на една Анет, която ще стане Диана, която е Лейди Л., символ на свободата и откъслечна неопетненост. Със цинизъм посреща идеологиите на любимите си хора, за да остане сама с парченце спомен от всеки.

Един павилион за поанта, една лебедова песен за анархистичен завършек. Много ирония, защото нищо няма смисъл, освен непостижимото. Напълно обикновеният неизкривен и истински поглед, без замъглени объркани мечти, без идеали, без съвършенство. Героинята намира утеха в обикновеното, но истинското; в непредубедената заигравка със сериозността и насмешливата помпозност на "известните и богатите". Тя винаги ще остане проститутката от улица "Жир", която мисли на френски, а говори на английски. Момичето, което знае повече за човешките страсти, от колкото за британската дипломатичност. Дъщерята и любимата, която не успява да повярва в анархизма, но чистосърдечно мрази "човечеството". Жената, чиято красота не увяхва, а тайните се крият зад усмивка и несдържан нрав.

Авторът на романа се самоубива. Преди това, съумява да бъде за кратко военен, понякога кинорежисьор, когато се налага и дипломат и между другото, печели два пъти "Гонкур" с измама. Лейди Л. е филмирана, но преди да се насладите на София Лорен и Пол Нюман, ви препоръчвам книгата.

Филм>>>http://www.imdb.com/title/tt0059377/